Впечатляващи снимки със смартфон? По-лесно е, отколкото предполагате (част 1)

Кое прави една фотография добра?

Това, от една страна, е философски въпрос. От друга обаче във фотографията, както и в изобразителното изкуство съществуват редица „правила“, наложили се през годините, познаването на които може да ти е от помощ при създаването на наистина впечатляващи кадри.

В последното изречение думата „правила“ неслучайно е в кавички – в случая става дума за един вид неписани „закони“, които обаче нямат характера на твърда и ненарушима норма. Те са по-скоро насоки, които да следваш и които (донякъде парадоксално), след като опознаеш добре, ще знаеш почти инстинктивно кога и как да нарушаваш.

Всички те са обединени зад един термин: „композиция“ – нещо, към което за съжаление почти всички начинаещи фотографи без изключение се отнасят с пренебрежение.

Казано на максимално просто език, композиционните „правила“ са насоки за това, как по най-добър начин да подреждаш различните елементи, съставляващи всяка една снимка. Без композиция една снимка изглежда чисто и просто безсмислена – разхвърляна и хаотична, тя хвърля зрителя в недоумение и го оставя да разсъждава над въпроса: „Какво точно е снимал фотографът тук?“.

Един от най-елементарните, базови композиционни „закони“ е т.нар. Правило на третините. Според него центрирането на обект в кадъра обикновено води до статична и скучна снимка, която няма с какво да впечатли окото.

Ако обаче мислено разделиш кадъра на „третини“ с помощта на две вертикални и две хоризонтални линии, а след това позиционираш централния обект на снимката в някоя от пресечните им точки, това ще привнесе елемент на динамика в композицията, ще загатне движение и емоция. Основен „производен“ закон от Правилото на третините касае пейзажните снимки. Когато снимаш подобни кадри, избягвай да поставяш линията на хоризонта в центъра на кадъра така, че да го разсича на две. Опитай да отдадеш приоритет на тази част от снимката, която според теб представлява най-голям интерес. Ако например снимаш прелестен залез, украсил небето в десетки цветове, композирай така, че именно то да заема 2/3 от кадъра (т.е. линията на хоризонта да е успоредна или равна на долната хоризонтална мислена линия).

Ако пък небето е сиво и мрачно или яркосиньо и безоблачно (т.е. не особено интересно), опитай да отделиш по-голяма част от кадъра за красивото зелено поле на преден фон и заснежените планини в далечината.

Друг също толкова простичък композиционен „ориентир“ е използването на т.нар. водещи линии. Целта на всяка една снимка е да не е просто документално отражение на реалността през обектива – за да е наистина въздействаща, тя трябва да разказва някаква история. А как би могъл да се наслади на една история нейният слушател (или в случая зрител), ако тя е разказана объркано, без ясно различими начало, изложение и край? Подобен хаотичен разказ много бързо би изгубил слушателите си, които вероятно ще откажат да си губят времето с „празни приказки“.

Точно затова, когато композираш кадъра си, използвай елементи от естествения пейзаж, за да насочиш внимателно зрителя към обекта, който е привлякъл вниманието ти. Дали ще става дума за прост дървен парапет, криволичеща между тревата пътека или дори пукнатините в полусрутена стена, с малко внимание лесно ще откриеш „водещи“ линии, които ще послужат на зрителя като ориентир, така че да не се почувства „изгубен“ в снимката ти.

Отлично базово композиционно „правило“ е и keep it simple, stupid (или KISS). Един от най големите фотографи в историята – Робърт Капа, е казал: „Ако снимките ти не са достатъчно добри, значи не си достатъчно близо“.

Много начинаещи фотографи, екзалтирани от огромните възможности, които модерните камери (в това число и интегрираните в мобилните телефони) предлагат, решават, че трябва да заснемат всичко, което се изпречи пред погледа им. После, когато сами разглеждат заснетите кадри, се чудят: „Защо изобщо съм снимал това?“. Причината е, че обикновено в една сцена вниманието ни е привлечено не от всички нейни елементи в цялост, а от конкретен детайл. А дяволът, както вече споменахме, е именно в детайлите.

Затова, когато снимаш, не бързай да натискаш затвора на камерата. Смартфонът има това предимство, че лесно можеш да кадрираш, да се приближаваш и отдалечаваш от сцената, да я видиш от най-разнообразни ъгли директно върху екрана на устройството, в реално време. С времето ще ти направи впечатление, че колкото по-малко елементи има в една снимка, толкова по-емоционално въздействаща и „силна“ е тя. Обикновено „златното“ правило гласи, че най-добрите фотографии включват не повече от три елемента – например поле, небе и дърво. Макар да звучи контраинтуитивно, лесно можеш да се убедиш колко дълбока истина има в това твърдение, ако разгледаш творбите на някои от най-успешните (и с най-много последователи в социалните мрежи) съвременни фотографи: творци като Симон Браманте, Виктория Сиемер, Дърк Бейкър, Янске Кетовен и Аса Сьосторм.

Всъщност това е и последната композиционна „насока“, която ще ти дадем в това кратко (а то все още се опитва да бъде кратко) ръководство: за да научиш повече за композицията, най-лесният и приятен начин е да разглеждаш снимки на други фотографи и да се опитваш да анализираш кое ги прави толкова въздействащи.

Да проявим малко снимки, а?

Някога, в зората на фотографията, след дълъг ден на снимане следваше не по-малко трудоемкият и сложен процес на „проявяване“. Заснетото върху светлочувствителен филм трябваше да бъде пренесено върху хартия с помощта на специална комбинация от оптични и химически техники, която беше изкуство сама по себе си. В това можеш да се убедиш лесно и сам – просто влез и разгледай публично достъпната галерия на един от пионерите на модерната пейзажна фотография – американския фотограф Ансел Адамс, на когото между другото дължим и някои от най-авангардните техники за проявяване и „постпроцесинг“ (както е известна тази техника днес).

Разбира се, в ерата на дигиталната фотография вече почти никой не се затваря за часове в осветената в призрачно червено „тъмна стаичка“, за да топи фотохартия във вани с химически проявители и фиксатори.

Днес всичко се свежда до бюро, компютър и (обикновено) комбинация от Adobe Lightroom и Adobe Photoshop.

Един от големите плюсове на смартфоните като фотографски инструмент обаче е, че те не изискват дори и това. За разлика от класическите фотоапарати по отношение на последващата обработка на снимките те са един вид самодостатъчни и разполагат с всичко необходимо, за да накараш кадрите си да блеснат.

Естествено, винаги ще се намерят пуристи, които да твърдят, че всякаква постобработка е нежелателна, защото видоизменя оригиналната снимка. В подобно твърдение може и да има известна истина, що се отнася до т.нар. документална и репортажна фотография. Но ако говорим за художествена фотография, софтуерната обработка на снимката може не само да ти помогне да прецизираш първоначалната си креативна идея, но и да отстраниш някои „вродени“ недостатъци на съвременната дигитална фото технология.

Нека последното не те изненадва – колкото и съвършени да изглеждат модерните цифрови камери, те все още са далеч от идеалното. Много от тях например не могат да се похвалят с достатъчно голям динамичен диапазон, т.е. с достатъчно богата способност да улавят най-дребните детайли едновременно в най тъмните и най-ярко осветените части от заснетата сцена. Човешкото око няма особен проблем да се справи с подобна задача, но сензорите на масовите камери все още се затрудняват. Затова често ще оставаш изненадан от сериозната разлика, която ще установиш между това, което виждаш с очите си, и това, което улавя камерата на телефона ти. Не бързай да обвиняваш устройството за това – дори най-скъпият смартфон или дигитална камера на пазара все още страдат от подобен „дефект“.

Едно от възможните решения за заобикалянето му е снимането в един особен вид цифров формат, известен като RAW. Когато снима в него, камерата записва цялата информация, уловена от сензора ѝ и „изстисква“ максималното от все още ограничения му динамичен обхват. За съжаление RAW (както подсказва името му) е „груб“ формат, т.е. без допълнителна обработка няма да останеш очарован от качеството на снимките, заснети в него.

Тук на помощ идва специализираният софтуер за постпроцесинг, който, както вече споменахме, на класическите компютри е почти изцяло доминиран от продуктите на Adobe.

В смартфон среда обаче нещата стоят по малко по-различен начин. Не че не можеш да намериш Lightroom или дори Photoshop за твоя iOS или Android телефон, но в мобилните си варианти тези продукти са със сравнително ограничена функционалност. Освен това, понеже съществуват сравнително отскоро, все още страдат от редица проблеми.

Една от най-добрите им (и най-стари) алтернативи е Snapseed – приложение, разработвано първоначално от Nik Software, а впоследствие купено от Google и понастоящем разпространявано абсолютно безплатно за двете основни мобилни платформи – Android и iOS.

Макар да изглежда непретенциозно, Snapseed предлага набор от изключително мощни и гъвкави инструменти за постпроцесинг, много от които без проблем съперничат с алтернативи на конкуренти тежка категория като например предлаганите от Adobe, DxO и On1.

Апликацията разполага с вграден конвертор за RAW изображения, възможности за тонални настройки, премахване на елементи от кадъра (т.нар. content aware fill), локални корекции и още много други.

Тъй като евентуално ръководство за работа със Snapseed би трябвало да бъде поне с дължината на настоящия текст, ще се въздържим от навлизане в подробности. Ако желаеш да научиш повече за приложението и използването му, в YouTube ще намериш стотици напълно безплатни видеа по темата.

Все пак няколко бързи съвета. Започни с по-простите инструменти за редакция. Ще се изненадаш например колко по-въздействаща може да се окаже една снимка с подходящ кроп (изрязване). Още повече, ако смяташ да споделяш кадрите си в Instagram, така или иначе ще трябва да се научиш да „виждаш“ основно в съотношение 1:1 (квадрат), което първоначално беше единствено поддържаният и все още доминиращ в тази услуга формат.

Следващата стъпка ти препоръчваме да е корекция на контраста. Дълго е за обяснение, но приеми, че един от вродените недостатъци на модерните цифрови камери е липсата на контраст в кадрите, които те заснемат. Причината е в алгоритъма за автоматично мерене на светлината, който те използват, и факта, че той е базиран на концепцията за 18 процента сиво. Иначе казано, целта на алгоритъма е да ти даде правилно експониран кадър, в който всички части са максимално равномерно осветени. Резултатът обаче често е доста „плоска“ снимка, в която всички цветове „сивеят“ и им липсва жизненост, яркост и наситеност.

Една проста корекция на контраста (т.е. подсилване на разликата между светлина и сянка) ще те изненада с общия ефект, който предизвиква върху кадъра.

С времето, разбира се, е желателно да добавяш и още постпроцесинг инструменти в креативния си инструментариум, но съветът ни е да започнеш с малко и да градиш постепенно. В противен случай рискуваш вместо въздействаща фотография да създадеш сюрреалистична мацаница, а честно казано – интернет и в момента е достатъчно наводнен с подобни псевдо „творби“.

Те обикновено са резултат от прекаляването с т.нар. ефектни филтри, които станаха модерни именно благодарение на социални услуги за споделяне като Instagram. Филтрите естествено имат своето място като артистична опция, но ако се прилагат напосоки, без познаване на фотографските принципи, които стоят зад тях, и върху кадри, които поначало не са особено добри, резултатът е по-скоро смешно-плачевен, отколкото естетически красив.

В крайна сметка (и нека това ти послужи като финален съвет) един велик, но за съжаление анонимен фотограф някога беше казал: „Не можеш да превърнеш парче боклук в диамант. Колкото и да го полираш, то си остава парче боклук!“.

Оцени:
Рейтинг: 4
Най-четени
Всички

Пазете дисплея на вашия Galaxy S10 - поправката му е безбожно скъпа

40 | 20.03.2019
Още от Play

Xbox отвръща на Google със свой стрийминг анонс на Е3 2019

7 | 21.03.2019